Тих бял Дунав се вълнува


Корабът Радецки

На парахода Радецки в 1-ва класа Христо Ботев пише своето безсмъртно писмо, останало и до ден днешен в нашите сърца, адресирано до жена му Венета и невръстните му деца. Дъщеря му Иванка е едва на 40 дни.

Воеводата отправя написано от него писмо на френски до капитана на парахода – Дагоберт Енглендер, в което поставя своите искания и изрича прословутaтa фраза – “Тук се слуша мойта воля…”
Капитан Д. Енглендер пристава при село Козлодуй пожелавайки успех на българските четници в тяхната безстрашна мисия.

Песента „Тих бял Дунав се вълнува“ е български марш. Тя е написана от патриарха на българската литература Иван Вазов – „…при първата вест за минаването на Ботьова при Козлодуй…“, както си спомня самият той. Музиката е написана от Иван Караджов. В последствие „Тих бял Дунав“ се превръща в много популярна българска патриотична песен за подвига на Христо Ботев.

Текст на песента (оригиналният текст се състои от 22 куплета)

Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и „Радецки“ гордо плува
над златни вълни.

Но кога се там съзирва
козлодуйски бряг,
в парахода рог изсвирва,
развя се байряк.

Млади български юнаци
явяват се там,
на чела им левски знаци,
в очите им плам.

Гордо Ботев там застана
младият им вожд –
па си дума капитана,
с гол в ръката нож:

– Аз съм български войвода,
момци ми са тез;
ний летиме за свобода,
кръв да леем днес.

Ний летиме на България
помощ да дадем
и от тежка тирания
да я отървем.

Парахода остави ни
ти по начин благ,
та дружината да мине
на родния бряг.

Капитанът, немец същи,
отказа- тогаз
Ботев люто се намръщи,
викна с буен глас:

– Туй го искам, не се моля:
всички сте във плен.
Тук се гледа мойта воля,
аз съм капитан!

Чуй, там днес мре народът
в бой с ужасен враг!
Карай бързо парахода
на българский бряг!

И гласът му става страшен
при тия слова,
немец бледен и уплашен,
приклони глава.

Бърже параходът плува
към желаний край,
Дунавът се по- вълнува,
весело играй.

Много време се измина,
как не бе носил
храбра българска дружина –
товар за него мил.

А дружината запява
песен зарад бой
и байрякът се развява
гордо с лева свой.

Параходът веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:

– Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята целунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени,
пред левския стяг,
всички падат на колене
на светия бряг.

– Братя! – Вика им войвода
със гръмовен глас.
– Скоро радостно народът
ще посрещне нас!

Скоро с гръм ще поздравим
Стара планина,
кървав бой ще заловим
с турски племена!

Ний във битка не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи,
жадни сме за бой!

Скоро турчин ще изпита
грозната ни мощ,
правдата е нам защита,
левът ни е вожд!

И по цяла околия
глас екна съгрян:
„Да живее България,
смърт на злий тиран!“

Повода за песента е великото дело на Христо Ботев.

…В началото на април 1876 г., заедно с апостолите на Врачанския революционен окръг Никола Обретенов и Георги Апостолов, Христо Ботев решил да оглави една от подготвяните в Румъния чети и да премине с нея в помощ на българския народ във въстанието, наречено по-късно Априлско. Във връзка с организирането на четата Ботев развил трескава дейност за доставка на оръжие, боеприпаси и по плана за преминаване на Дунава към България.

На 16 май (по стар стил) Христо Ботев и около 200 души български четници, преоблечени като строителни работници и градинари, по предварително изработен план се качили на австрийския пощенски кораб „Радецки“, за да идат да се сражават за освобождението на отечеството.

Когато корабът приближил българския бряг, „градинарите“ бързо се превърнали в дисциплиниран и стегнат въоръжен отряд. Те заставили капитана да акостира на брега до Козлодуй и слезли развълнувани до сълзи на българска земя, готови до един да умрат за нейното освобождение. Ала никой не се протичал в помощ на храбрия отряд. Въстанието било вече потушено и удавено в кръв. Не дошли дори въстаници от Врачанския революционен окръг. Ботев и четниците били потиснати и огорчени. Насочили се към Балкана, единственият спасителен път. Срещу тях били хвърлени многократно по-големи свободни (башибозуци) и правителствени военни образувания от турското правителство. Първото голямо сражение на четата станало в местността Милин камък, където загинали мнозина храбри млади български патриоти.

Привечер на 20 май (1 юни) 1876 г. след тежък бой с турските военни части във Врачанския балкан, под връх Камарата екнал неочакван изстрел. Войводата Христо Ботев паднал за свободата на отечеството.

Не по-малко е любопитна историята и на кораба „Радецки“.

Австрийският „Радецки“ е построен през 1851 год. В завода „Обуда“ – Будапеща – намиращ се в рамките на тогавашната Австроунгария. Носи името на фелдмаршал Йозеф Венцеслав Радецки, славянин, словак по произход. Роден е 1766 г. и умира през 1858 г. В центъра на Виена е издигнат негов паметник, а до ден днешен неговия бюст е на носа на кораба „Радецки“.

Историята на превърналата се в годините национална светиня е дълга и изпълнена с множество перипетии.

През 1906 год. по инициатива на Стоян Заимов и с подкрепата на тогавашното правителство на Димитър Петков се решава по случай 30-тата годишнина от освобождението на България от турско робство да се изгради край Свищов Военно-исторически паметник музей. Идеята била реката Текир дере да се превърне в Дунавски воден ръкав, където на вечен пристан да е кораба „Радецки“. За целта трябвало да се откупи от Първо императорско дунавско параходство – Виена парахода. Когато народното събрание се събрало да гласува предложената от Министър председателя Димитър Петков сума за откупуването той е убит на бул. „Цар Освободител“. В последствие идеята е забравена.

През 1926 год. в Свищов се сформира комитет „Цар Освободител“ с почетен председател Стоян Заимов. Комитета решава да изпълни проекта за паметника музей в Текир дере. Призовани са всички българи да помогнат „Радецки“ да се завърне в български води. За да не искат пари нито от Народното събрание нито от цар Борис III Министерство на просветата трябвало да осигури шест държавни кинематографа – три за Северна и три за Южна България. Целта била, опитни лектори от градове и села да събират за вход под формата на житни храни, които по късно осребрени щели да образуват нужния капитал за откупуването на „Радецки“. Предвиждало се по тази система в срок от две години да се съберат 50 000 000 лева за осигуряването на стабилен фонд за материалната издръжка на всички паркове – паметници, военно-исторически къщи, музеи и мавзолеи, издигнати от Комитета „Цар Освободител Александър II“.

През 1927 год. се разчува, че парахода ще бъде ремонтиран. В писмо адресирано до Борис III още в същата година се търси информация за състоянието на „Радецки“. А амбициите на свищовския комитет били да се ремонтира и възстанови автентичния вид на парахода. „Радецки“ e бракуван през 1918 г., и е разрушен от австрийското параходно дружество през 1924 г. До това дело довело бездействието на няколко български правителства.

Важна роля в нощта на 16 срещу 17 май 1976 год., когато е превзет „Радецки“ изиграва и капитана на кораба, Дагоберт Енглендер. Неговото име ще остане завинаги свързано с подвига на Ботевата чета. Роден е през 1848 град Баден край Виена, почива на 77 г. възраст във Виена на 20 ти юли 1925 год.

Благодарение на Дагоберт Енглендер, до нас са достигнали важни материали във връзка с превземането на парахода „Радецки“ от Ботевата чета – Доклад до централния инспекторат във Виена, протокол с показанието на екипажа на Радецки за завладяването и спомени на капитана за събитията.

Доклада е писан на 30 ти май 1876 г. В него се съобщава, че „Радецки“ е нападнат от въстаници на 29 ти май при своето 14-то пътуване приблизително един час след отплуването му от пристанище Бекет, т. е. в 12.30 ч. За натоварените сандъци капитана отбелязва, че не може да не ги приеме, след като са отговаряли на условията. Принуден е от шест въоръжени лица да чуе исканията на четниците. Описва преговорите със тях и воеводата им, униформата, въоръжението, как парахода стига до Козлодуй и продължава пътя си.

Вторият документ от 1-ви юни 1876 г. деня на Ботьовата гибел е споменатият протокол с показанията за завладяването на „Радецки“. Той дава най главните моменти на събитието, но както казва и самият Енглендер, той не описва с живи краски събитията разиграли се на кораба. В своите спомени капитана пише, че тяхното пресъздаване не е отразено точно, а е преразказано, въпреки това той е бил принуден да подпише протокола. Знае се, че капитана симпатизира на делото на четниците. След като парахода пристига във Видин от него се иска да превози турска войска, на което Енглендер категорично отказва.

Ето какви са впечатленията на капитана от младия воевода на четата: „Самият Ботев ми направи силно впечатление със своята коректност, енергия и темперамент. Още преди да наближим българският бряг, той ме повика да се уверя, че както параходната каса така и товарът са непокътнати. След дебаркирането, наблудавах една тържествена и трогателна гледка. Чу се мощният Ботев глас и всички паднаха на колене, целуваха родната земя. На възгласите за сбогом: Да живее Франц Йосиф!, Да живее капитанът!, аз отговорих тихо: На добър час! – и разклатих няколко пъти високо фуражката си.“

След разигралите се събития на Радецки, Енглендер е трябвало да се яви във Виена и да направи подробен доклад. Трябвало е да бъде преместен на работа в Горния Дунав, но молбата му да остане на Радецки е удовлетворена.

През 1885 год. Д. Енглендер е назначен като началник бюро в плавателно отделение. А през 1888 год. той предава спомените си за май 1876 год. на Захари Стоянов.

Половин век след незабравимите събития през 1925 год капитана изпраща в България следните реликви:
• Флага на парахода, който имал австрийския и унгарския герб.
• Оригиналното позволително.
• Печата на парахода.
• Копие от доклада който капитанът представил на консулите на Австро-унгария в Русе и Видин и на генералният инспекторат на параходното дружество.
• Подробно изложение за всичко което е видял в този ден.
• Копие от писмото на Ботьов на френски език до капитана и пътниците.
• Две дъски от борда на Радецки. Едната е била изрязана от мястото където Ботьов е застанал, принуждавайки капитана да му повери парахода, за да слезе на Българския бряг с четата.

Тези документи и предмети са донесени от един от братята на капитана Адолф Енглендер, директор на австрийския кредитен институт. Тези вещи са предадени на Борис III на едночасовата им среща.
На тази среща присъства и братът на Хр. Ботев – Кирил, участник в Ботевата чета. Той подарява на А. Енглендер свой портрет с посвещение за брат му (той починал през лятото на същата година в Австрия).

Д. Енглендер е погребан в централните виенски гробища. В същия гроб е погребана и съпругата му Матилда починала двадесет години по късно.

Самият Кирил Ботьов в следствие на сърдечна недостатъчност и бронхопневмония почива на 04. 02. 1944 год. в село Студена близо до София.

Кратки съобщения от май 1876 год. се срещат в австро-унгарски източници.

Но нека отново се върнем на историята на „Радецки“. Широко известен факт е, че той е възстановен в чест на 90–годишнината от гибелта на Хр. Ботев. Първият човек подел кампанията по възстановяването му е журналистката Лиляна Лозанова. Нейната инициатива е подкрепена от вестник „Септемврийче“, в чиято редакция работи.

Л. Лозанова открива на 06. 11. 1964 г. текуща сметка със сумата 2.50 лв. По тази сметка в следващите години всяко едно училище предава своя дан за построяването на „Радецки“. Кампанията е огромна, ентусиазма невиждан.

В чест на 90-годишнината от героичната гибел на Хр. Ботев, 1 200 000 деца отново построяват парахода Радецки.

За ръководството на цялата работа е създаден национален щаб от корабостроители, инженери, архитекти. Първото решение което взима щаба е парахода да се построи по подобие на австрийския „Радецки“, да бъде с парна машина, да има странични колела (долапи). Комин, рулева рубка. Мебелите и съдовете да бъдат изработени по австрийски модел от преди век.

Когато възниква идеята за построяването на „Радецки“ от децата, няма на разположение никакви данни, снимки, чертежи, описания на външния вид и вътрешното разположение. Отново е отправен призив във вестник Септемврийче, всеки един българин да помогне с каквото може.

Националният щаб изпраща тричленна комисия в Будапеща и Виена за събирането на ново сведения – в нея са включени главният конструктор на кораба Тодор Тодоров, Л. Лозанова и полк.-доц. М. Михов. В завода „Обуда“, където през 1851 год. е построен „Радецки“ се намира инвентарната книга, в нея се съдържат всички технически данни за парахода – дължина 57.40 м., ширина – с буртика 17.50 м. Височина на борда в средната част 2.40 м., газене – 1.15 м.

Оказва се, че албум на „Радецки“ е направен от бояджията – вече 84 годишен – Кирали Йожеф. Той е боядисвал кораба от 1906 г. до бракуването му. Неговите сведения се оказват изключително ценни. С най-големи подробности той описва какви са били кухненските съдове, килимите…

Когато през август 1966 г. новопостроеният „Радецки“ пристига официално в Будапеща на палубата му застава и К. Йожеф. Той е гост и на тържествата на Козлодуйският бряг по повод пускането на кораба на вода. Датата е 30. 05. 1966 г.

Негова снимка се намира в пиковата част на експозицията в първа класа на кораба „Радецки“. Там старият майстор може да бъде видян с макета на легендарния „Радецки“ направен от самия него.

Отново от щаба е определено и заданието от корабостроителния комбинат. От към външно и вътрешно оформление този „Радецки“ трябва да е пълно копие на оригиналния. Параходът да пътува предимно край българското крайбрежие, с възможност за преходи по целия район на Дунава. Скорост срещу течението – 8км./час, по течението – 12 км./час, да има пътниковместимост 300 души.

От сведенията открити в Будапеща разбираме, че „Радецки“ е пътувал с 350 души на борда си.

Радецки в специално построения за него лиман, 7 март 2004. Новият кораб е дълъг 57.40м. и широк 17.50 м.
Кабините на капитана и на екипажа са възстановени по подобие на австрийският „Радецки“.

Скулпторът Петър Дойчинов прави образа на ген. Радецки за носовата част. За целта ползва снимки на бюста на генерала.

През 1966 год. музейната експозиция е обновявана няколко пъти. Екипът, който я подготвя, включва – проф. Иван Унджиев , художникът Иван Кьосев, историчката Радка Стоянова, проф. Николай Жечев, архитект Стойко Дончев, скулпторът Петър Дойчинов.

Тя е изцяло ориентирана към живота и делото на Хр. Ботев, към съдбата на Ботевата чета. Експозицията и до сега се съхранява в салон първа класа на кораба „Радецки“, а нейната пикова част е изнесена на масата, където Ботев пише своето велико писмо.

Днес там се съхраняват мастилницата и перодръжката на капитана управлявал кораба в нощта в неговото завземане от четниците.

За възстановяването на „Радецки“ пионерите внасят вместо обещаните 45 000 лв. 523 000 лв. събрани от билки вторични суровини и участие в трудови бригади.

Децата издирват над 27 синове и дъщери на Ботеви четници, а на 28 април осъществяват среща с тях, в къщата където е живяла майката на Ботев – баба Иванка.

На 01. 05. 1966 год. кораба е даден за заводски изпитания. Особено тържествено протича посрещането на кораба „Радецки“ на Козлодуйският бряг на 30. 05. 1966 год. Хиляди хора стекли се от всички краища на страната имат среща тук с една оживяла страница от нашата история. Всеки присъствал делегат е трябвало да си ушие калпак като този на Ботевите четници. Изработени са 600 идейни проекта за пощенска марка, посветена на инициативата децата да построят легендарният „Радецки“.

След построяването му корабът прави тържествен рейс и посещение във Виена и Будапеща. Заминава на 26. 08. 1966 г. със 126 деца на борда си и в 17 ч. На 04. 09. 1966 год. пристига във Виена.

Устроена е научна конференция от българският посланик във Виена д-р Любен Стоянов. Всички австрийски вестници, радио и телевизия изпращат свои пратеници. Възгласът сред международната общественост е невероятен. Няма човек, който да не е възхитен, от делото на 1 200 000 български деца.

Прекрасна е идеята да се направи възстановка на слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг. Събитие изглеждащо неосъществимо в днешните условия и години. Вярвам че нашата история ще бъде обогатена с още такива инициативи. Случилото се в годините 1964 – 1966 е невероятно събитие само по себе си, няма друг такъв пример, който да обедини толкова деца в едно общо дело, в една обща кауза, с неповторим ентусиазъм, чувство за отговорност и дълг.

През 1968 год. се налагането на две допълнителни висящи кормилни пера във водната струя на колелата. Подобрено е управлението.

Датата 15. 03. 1973 год. се оказва фатална за „Радецки“, при неговата зимовка в Русенския лиман. След силен снеговалеж и небрежност на екипажа, кораба потъва. На помощ пристига специализирана съветска група от Измайл. Взети са необходимите мерки – „Радецки“ изплува на повърхността. С много труд и средства е отново обзаведен. От експлоатацията чувствително се износва парната машина, котела и останалите механизми.

Със заповед на министерството на транспорта е назначена 6 членна комисия от специалисти която да изясни състоянието на парахода и неговата бъдеща работа. Изводът на комисията е, че едва след основен ремонт, „Радецки“ ще може да се експлоатира адекватно. Предвижда се до 30. 04. 1983 г. музейната експозиция да бъде обновена.

Откритата през 1966 год. се е съобразявала с тогавашният статут и функциите му. Периодично „Радецки“ извършва рейсове и цялата му база е пригодена за това.

През 1982 год. възникват нови моменти, което налага известни промени. Кораба е трябвало да извършва курсове епизодично и цялата му база да се ползва от чавдарчетата и пионерчетата за тържествени ритуали, сборове и тържества. Експозицията ще разглежда като основен момент героичната история на българският народ, животът и делото на Хр. Ботев и неговата чета.

Тематико-експозиционният план е изготвен от тогавашния главен уредник в Окръжния Исторически Музей – гр. Враца – Николай Дойнов. Експозицията е разположена в салон 1-ва класа на кораба. Нейният вид е запазен и до сега.

Първият директор на музея, доказал своята енергичност, размаха и непоколебимостта си – н. с. Евгени Сачев, допринася за превръщането му в институция. По негово време са издадени рекламните материали с които и до ден днешен разполага музея. Значки „Радецки“ (носещи символа „R“), дипляните – даващи сбита и синтезирана информация относно Ботевата чета и достъпна за малки и големи, съчиненията на Ботев в два тома, както и на 5 чужди езика.

Създадени са кръжоците – Млад моряк и Млад екскурзовод, където се обучават десетки млади хора. Неоценимо богатство е и художествената колекция на НМП „Радецки“, създадена през 1986 год. съхраняваща стотици художествени произведения на скулптурата графиката и живописта. Организирани са съвместни и индивидуални изложби в Дом на енергетика – Козлодуй, в зала 1 на НДК и не рядко гостуващи и в чужбина. През септември 1991 год. е открита художествена галерия, която разполага с 359 платна. Къщата е общинска, но е предоставена на музея за ползване през 1988 г. В момента там се намира и управлението на музея.

В момента кораба е в специално изграденото за него място на Козлодуйския бряг. Без помощта на Министерството на културата, Община Козлодуй и АЕЦ – Козлодуй, Музеят НМП „Радецки“ е обречен на разруха.

През 1982 год. със създаването на НМП – „Радецки“ и установяването на кораба в специално пригодения за него пристан на Козлодуйския бряг е осъществена идеята на комитет „Цар Освободител“ с председател Стоян Заимов. Благодарение на съвместната работа на няколко министерства това дело става осъществимо.

Дейността на музея от неговото създаване до наши дни можете да разгледате по-подробно ТУК.

Източник: heritagebg.net

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s